Преди десетилетие и половина дежурният аргумент в средите на скептиците беше елементарен: след като никой не е конструирал работеща клетка от мъртви градивни блокове, значи между епруветката и живия организъм съществува непреодолима пропаст. Този тип креационистка логика винаги се е хранила от моментните технологични лимити. Прелитането около Луната не промени мнението на хората, вярващи в плоската Земя, както и първите опити за елементарна генетична модификация не трогнаха онези, за които клетката е недосегаем божествен механизъм. Реалността в лабораториите обаче се движи от прагматични инженерни стъпки, а не от спорове в публичното пространство.
Синтезирането на къси полинуклеотидни вериги е рутина още от миналия век. Истинският стенопис на проблема никога не е бил в самия химически синтез на нуклеотидите, а в пълното отсъствие на разчитане за тяхната функционална архитектура. Да разчетеш последователността от букви в една ДНК молекула е въпрос на време, реагенти и изчислителна мощност. Да разбереш коя точно хромозомна примка какъв белтък кодира и по какъв начин промяната в един нуклеотид засяга съседните десет хиляди – ето там фундаменталната наука все още гази в дълбока интелектуална мъгла. При гръбначните организми, където геномите съдържат милиарди базови двойки, огромна част от които се смятаха за „излишна ДНК“, задачите са труднорешими. Затова изследователските екипи, начело с института на Крейг Вентър, просто свалиха летвата на системно ниво и се насочиха към възможно най-простите паразитни системи.
Микоплазмите са биологичното дъно на клетъчния свят, идеален модел за лабораторен дисектор. Тези бактерии са лишени от твърда пептидогликанова клетъчна стена, имат само тънка плазмена мембрана и поради това са структурно нестабилни – променят формата си от сферична до разклонени нишки, размножават се чрез хаотично пъпкуване и редовно произвеждат нежизнеспособни ануклеарни мехурчета. Геномът на Mycoplasma mycoides съдържа малко над един милион базови двойки, което спрямо човешкия код е микроскопична величина. Точно тази примитивност ги направи перфектния кандидат за дисекция на жизнения минимум.
Първият радикален пробив дойде с метода на системното изрязване. Чрез последователно премахване на гени, за които се предполагаше, че нямат жизненоважна функция, изследователите свалиха броя им в изкуствено синтезирания хромозомен пръстен на Mycoplasma mycoides до 901, а по-късно – в легендарния щам JCVI-syn3.0 – до едва 493 гена. Полученият организъм остана жив и продължи да се дели в богата хранителна среда, макар и с двойно по-бавно темпо от дивия щам. Тук лабораторията се сблъска с първата си голяма аномалия: от тези 493 останали гена, науката нямаше никаква представа какво точно правят почти една трета. Клетката функционираше, размножаваше се, но фундаменталното разбиране за задвижващите я предавки се оказа непълно.
