Олеква ли тежестта на ДПС на политическия кантар?
Политиката е игра на лостове, ресурси и управление на риска. В България тази игра дълги години се подчиняваше на правила, които на Запад се смятат за анахронични. Идеалният пример за това е Движението за права и свободи – класическа корпоративно-политическа структура, която десетилетия наред притежаваше монопол върху етническия вот и се изживяваше като незаменим балансьор в политиката.
Политическият кантар, с който ДПС най-добре си служеше, съдържа дълбока историческа ирония в своя семантичен смисъл. Навлязла в българския език от турски (с арабски корени за измерване на тегло), думата „кантар“ векове наред е олицетворявала търговския пазарлък, точното отмерване на стоката и занаятчийския баланс. По време на прехода Движението превърна тази езикова наследственост в своя политическа технология. Депесарите бяха майсторите на кантара, които знаеха точно колко тежи всеки компромис и каква е цената на властта. Упражнявайки контрол върху ключови икономически потоци чрез „обръчите от фирми“, тази формация силно влияеше на траекторията на българската политика. Днес обаче тежестта на ДПС олеква на собствения им кантар, което е сигурен знак за края на една политическа епоха.
Най-ценното творение на Ахмед Доган през годините на прехода беше т.нар. „български етнически модел“. Сокола беше сочен за негов архитект. Пред западноевропейските партньори, както и пред вътрешната публика, този модел беше представян като гаранция за сигурност на фона на дестабилизираните съседни държави. Това пасваше идеално и на необходимостта от стабилност по югоизточния фланг на НАТО. Уплашени от призрака на етническото напрежение, всички съзнателно си затваряха очите за преяждането с власт на ДПС.
Този процес обаче се сблъска със суровата реалност на смяната на поколенията, които не искат да са подчинени на една партия, и неизбежната идейна ерозия след силното дискредитиране на нейната кауза. Както БСП – другата системна партия на прехода – постепенно изчезна от политическата сцена поради неспособност да се адаптира към модерността, така и Движението се оказва изправено пред същия екзистенциален риск.
Разривът между Доган и Пеевски разруши мита за монолитния етнически вот, който беше основната валута на ДПС. Разпадът на ДПС като единен политически субект е окончателното емпирично доказателство, че „кантарът“ е счупен. Стилът на Пеевски, лишен от традиционната за Доган мистична дипломатичност и философско снишаване, изхаби малкото останал легитимен престиж на партията в очите на градските общности и международните партньори. Този разрив се превърна в истинска политическа гилотина за ДПС, защото за първи път в партийната история разсече най-ценния и пазен ресурс на Движението – монолитния вот на мюсюлманската общност в България. Това не се случи нито след отлюспването на Гюнер Тахир, нито на Касим Дал, нито на Лютви Местан. Години наред този вот беше спускан като неразбиваем блок от горе надолу, контролиран чрез местните партийни деребеи и страха от миналото. Вътрешнопартийната война между Сокола и неговия най-агресивен ученик обаче пренесе деструктивната сила на конфликта в смесените райони, което обърна хората от един етнос един срещу друг.
Електоралното отражение на този структурен колапс на последните избори за президент и вицепрезидент се превърна в неоспоримо доказателство за разпада на партията. Уморените от деребейския стил на управление избиратели от традиционната общност отказаха да бъдат пасивна разменна монета, като вотът им се разпиля в две различни посоки, а голяма част си останаха по домовете. На балотажа първият поток от гласовете отиде при двойката Йотова – Вълчев, а вторият – при двойката Гюров – Кандев.
Третият, и може би най-значителен поток, бе огромната маса от разочаровани и объркани граждани в смесените райони, които просто избраха да останат вкъщи. Този двоен електорален трансфер и сривът на активността са ключов индикатор за дълбока ментална промяна. Той показва, че монолитният модел на сараите е окончателно счупен, а процесите на разпад в ДПС като единен субект не са приключили. Когато една общност се разедини по този начин, кантарът престава да мери правилно…
